Отвъд думите – за светлото, което бе
„Казват, че първия шаман е изобретил секса. Наричат го онзи, който те кара да се побъркаш“ /*1/
Какво значи да се побъркаш? Да се изгубиш между световете. А шаманът не е ли онзи, които ни превежда през тях? Вергилий, показващ пътя на Данте през мрака. Да се родиш. Да умреш. Да се влюбиш.
„Аз няма никога да плача, за светлото, което бе. За светлото, което бе, аз няма никога да плача“
Трудно е да опиша с думи неописуемото. Преживяното. Защото то ще остане преживяно само от мен и още деветнайсет човека, скрити в черния храм на театъра. За всички други това не се е случило. Те не са провидели отвъд думите. Не са целунали врага си. Не са убили змията. Те са се прибрали вкъщи след работа, взели са си по път нещо за хапване и са седнали в празния хол – с мъжа си, жена си, телевизора, кучето. Който с каквото има. Не знам каква неизбежна сила ги е накарала да стигнат до тези редове, но най – вероятно...грешката е вярна.
Живеем животите си в постоянен цикъл. Цикъл, завъртащ реалностите ни до степен на изгубване. Тъкмо случайно да си помислим, че може би значим нещо. Ха, сладък парадокс. Това е точно този цикъл и нищо друго. Ние не съществуваме, драги читатели, и въпреки това вие съществувате тъй като аз имам нужда от вас, а вие-нужда от мен. „Завинаги.“
А това, което четете идва от очите зад камерата – един външен човек, сливащ се с мрака. От време на време чуваш някое друго щракане. Хамелеонът на театъра. Ставам свидетел на една магия, след която се лутам между световете, докато не открия пристан, на които да застана. А този пристан са думите – думите отвъд думите. Заклинанията, речени в нощта на първата целувка.
Шаманът – онзи който те събужда. Събужда те в свят на спящи хора, събужда те ,за да ти даде най-голямото богатство – а именно това на осъзнатостта, което само по себе си те проклина за цял живот. Ако евентуално това ти се случи, извини ме. Нали знаеш, пътя към ада е осеян с добри намерения. И все пак знай – събудиш ли се от съня, ще осъзнаеш че съня е безкраен. Той просто преминава от един, в друг. И също знай – вече си най-богатия човек, що изпитваш онуй, което малко са съзрели. Може би са го видели с крайчеца на окото си, в някой сън. Някой сън, отвъд „реалността“.
Аз не съм никой и съм всички. Всички, мечтаещи да видят зад кулисите. Да докоснат с устни плача, радостта и лудостта. Да се оженят за всички лица на героя. Женитбата на ада и рая. Кой, кой е, обаче, аз не зная. Знаеш ли, въображението ми е превъзбудено. Превъзбудено е подсъзнанието ми и аз предвкусвам всяка дума, която пиша тук. Усещам как бавно се стича по гърлото ми и изгаря глътката. За да може следващата да боли дори и повече.
„За светлото, което бе“ не е рецитал. Казвам го защото не веднъж го чух от хора, които го бяха гледали. То не е пиеса. Не е спектакъл. Не е поезия. Не е просто почитане на онези от кръга. То е болка. Болка която те събужда нощем, за да не заспиш никога веч в съня си. Хайде, събуди се и хвани ръката ми. Ей там има една черна бездна – бездната на душата ти, в която грее слънце. Високо плува горд орел. Ти там си свободен. Нивга веч.
Стените пропадат, думите написани с тебешир се разтичат и ти оставаш гол в тази бездна от души. Непредпазен. Майчината утроба я няма вече да те крие. Ти си тук и сега аз ще пиша с нож върху тялото ти, докато не си покажеш истинската кожа. Страх ли те е – страхувай се. Възбуден ли си – люби се!
Пропадай, пропадай, пропадай! Но не в себе си. Пропадни в мен. Пропадни в другата страна. Аз имам какво да ти кажа, читателю. Твой е избора дали ще ме чуеш – дали ще си преживял достатъчно, за да ме разбереш.
„Предпочитам трапеза с приятели от колкото гигантското семейство. Те чакат да ни отведат в обещаната градина. Знаеш ли как бледата, желана и страхопочитана, идва смъртта в странен час. Необявена и нечакана, като плашещ прекалено дружелюбен гост, който си поканил в леглото си. Смъртта прави ангели от всички ни и дава ни крила, там където имали сме рамена, гладки като гарванови нокти...“/*2/
В шаманските практики има един лечебен ритуал, който е свързан с търсенето на видение. Тогава, когато шаманът тръгва между световете, за да събере животните на силата , свещените животни на болния. Да ги покани да го изцелят в палатката за потене, полагайки тялото му до нажежените свещени камъни. Чрез танц. Чрез песен. Това е ритуала.
Слово. Различни вариации на словото. Защото първо бе то. Поканвайки животните на силата, тръгнал по пътя, цената, която плаща шаманът е частичка от душата си. Всеки път, по малко. Какво се случва щом я даде цялата? Отива ли горе, при господин Балкански? По стълбата? Или вече е долу, при веселите бродяги, в пропадащото заведение? Кое е долу и кое е горе?
Кой е шаманът? Кой е сънуващият?
Това на което станах свидетел, през лещата на обектива, никога няма да се върне. Аз никога няма да го изживея по този начин отново. Никога няма да видя как шаманът поканва животните на болния. Как ги събира от другия свят. Как ги повежда през мрака, през световете, през преживяното, за да изцели теб, зрителю. За да те поведе. Остави му се. Това е пътя.
