Съдбата на българската интелигенция е “болна” тема от години за проф. Маргарита Младенова - директор на Театрална работилница "Сфумато". “Болна в смисъл не просто да я боледувам, а върху нея да работя с много представления и опити”, споделя за БТА режисьорът, по чиято идея на врачанска сцена се поставя поетичния спектакъл "За светлото, което бе". Проф. Младенова е убедена, че театърът има какво да даде на чистата поезия. “Това, че е имало литературна бохема, имало е общности, кръгове - интелигентни, будни, развити идеалисти, които са съществували заедно, поддържали са кръга. Нещо, което в момента се е разпаднало и не съществува, поражда в мен и една доста сериозна носталгия. И въпрос - защо е така? Защо сега няма такива общности, които да поддържат духа, независимо от контекста.“ Тя споделя, че даже колкото по-тежък и труден е контекстът, толкова по-наложително, важно е да има такива общности и кръгове. Така се е родила тази идея - около духа, творчеството и начина на живот, и философията, погледа на литературната бохема, която е била предимно през първите десетки години на 19 век. В спектакъла е включен и Александър Вутимски, който е автор от малко по-късен период. Около 50 поеми от Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Димитър Бояджиев, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Тома Измирлиев и Христо Смирненски звучат в спектакъла. Има и няколко текста на Алеко Константинов - негови писма, фрагменти от "Бай Ганьо", тъй като господин Балкански е другият полюс. Той също е вписан, като прагматика, като права логика, като убеждение, като изразител на времето в този замисъл. Това е кръгът, литературната бохема и нейната поезия. Те са обект на това артистично изследване. По думите на Маргарита Младенова този кръг е не само от писатели, там са художниците, там са част и от артистите. Те са живели много по-заедно, задружно, с много по-ясна мярка на отношение към живота, загледани не в материалното, а в духа, в този импулс, който се цели високо, в интуиция за битие. Те така са разбирали изкуството, като интуиция за битие, казва тя. И така в кръгове са се конфронтирали много по-силно на живота извън тяхната общност. Един живот, който те не харесват, не приемат. Колко са издържали тези кръгове е друг въпрос. Защо сега ги няма е много труден въпрос. “Аз имам един не много ласкав за всеки представител на така наречената българска творческа интелигенция отговор. Ние сме се затворили, ние сме се заключили всеки в себе си. Като че ли нямаме утопичната енергия, че когато сме аз и ти, сме повече от аз, че когато сме, макар и малка ниша, това е повече от всеки от нас поотделно. Оттекла е тази тяга към другия, към дишането заедно и това е някакъв екзистенциален проблем за всеки човек на днешното време, но той по-малко би трябвало да се отнася за интелигента, за артиста, за художника, за човека на изкуството”, разсъждава проф. Младенова и припомня думите на Чехов: "Интелигентът е човек с надличностно съзнание." Не мисля, че живеем във време, в което се търси дълбоко в душата отговора на кой съм, какво съм, защо съм, какво се иска от мен, какво да правя. Опасявам се, че доста по-лишена от интимно е човешката персона днес. Интимното е вече публично, смята тя. Според нея живеем във време на готови отговори без въпроси. В същото време, в хората, с които работи - актьори, творчески екипи се вижда темата събужда в тях тези неща. “Значи те не са мъртви, а просто са затиснати, потънали и могат да бъдат събудени и това е голямата цел на такива “експедиции”, на такива начинания. Там театърът има какво да прави - да раздвижи пластовете на хората. На тези, които правят, създават и на тези, които гледат, които са съучастници. Те не са пасивни зрители, още по-малко само консуматори на някакво забавление. Какво събужда една поема в актьора, как той минава през нея с помощта на режисьора, това пък какво събужда у зрителя на свой ред. Тази щафета, тази верижна реакция, в която трамплинът е поезията, все пак ми се вижда възможна и смислена”, казва проф. Младенова.. Дойдох във Враца по няколко причини, най-вече, защото има голяма млада трупа, гладна за сериозна работа. Срещата беше изключително плътна, интензивна и сама по себе си ценна. Няма начин това да не се пренесе в резултата и да не се предаде на този кръг зрители, който има нужда от такава среща. Другата причина да съм във Враца е, че харесвам достойнството в политиката на този театър, въпреки проблемите с града, с това че Враца не е "Раковска", където минават хиляди зрители. Да се отстоява сериозният труд, качествено представлението с ресурса на трупата да се създава и да продължава да живее този театър, не е лесно в конюнктурата. Тук се удържа едно пространство на театъра със собствената трупа, в собствения град, с тези зрители. Това ми харесва, аз го ценя, така го разбирам и това също е една от причините да съм във Враца. Българският театър научи лошо своята публика да яде предварително смляна храна. Да не е затруднена, да не се иска почти нищо от нея, най-вече да я гъделичка, да я забавляват и даже, когато представлението е свястно и смислено, то да е на ниво сюжет това, което самият човек знае от живота. Театърът, като изкуство, е нещо друго. Той трябва да хване човека и да го изведе с единия крак поне в другия живот, за който човек е предназначен. Защото това, което вече знаем за живота ни не е достатъчен предмет на изкуство, според мен. Това искам да кажа на зрителя. Ако има глад за друго случване, за друго вълнение, за големите теми, да си припомни големите си вълнения, да се сети за какво сме тука на земята, да вдигне поглед от ежедневието и неговите грижи към тези по-големи неща, тогава да идва на театър. Има спектакли, има такива срещи, които ще му възстановят желанието да гледа спектакли и доверието в театъра като човекознание, а не просто като място за забавление, споделя режисьорът на спектакъла „За светлото, което бе“. Премиерата е на 24 април от 19 часа на камерна сцена. Следващото представление ще бъде на 21 май. Видео и текст : Любомира Филипова. Монтаж: Емил Граничаров.
