Предлагам на Вашето внимание едно прекрасно есе, написано по повод 80-годишнината на ДКТ-Враца от Елица Маринова - момиче, влюбено в сцената и актьорите, в красотата на театралното изкуство.
Дай боже повече такива ревностни зрители и почитатели на Мелпомена.
Благодарим ти от сърце, Елица! :)
***
Влязох, любимото ми място отляво е свободно. Да, третото отляво надясно! Оставих си якето на стола, тук е топло и приятно. Прожекторите светят, предвещават нещо вълнуващо. Да, разбира се, че си изключих телефона, по принцип много го обичам, но тук просто има толкова много неща, хиляди пъти по-вълнуващи от него... Май започва... 3,2,1..
Някой ще ме попита къде съм, защо броя наобратно?! Къде също е топло и приятно, къде знаем, че ще ни посрещнат хората, които ни зареждат с енергия? Вкъщи-да. Хубаво и точно предположение! Но, аз съм в театралната зала, седя на любимото си място и вече нямам търпение! Чувствам се като у дома!...Нещо май се отплесвам, а представлението започва.А, чувам леките им стъпки зад сцената, до последния момент ще държат публиката със затаен дъх. Чувам нещо много по-силно, чувам, че сърцата им бият страшно бързо, притеснени са и в същото време готови да дадат и оставят душата си тук, на сцената, за цялата публика! Вече са пред нас, ръцете им леко треперят, вълнуват се. При тази професия как да се сдържиш, като знаеш, че толкова очи те гледат с голямо любопитство..
Току-що приключиха ръкоплясканията, бяха дълги и напълно заслужени, дори и сега напът за вкъщи трудно скривам усмивката си! Пропускам да спомена този час и половина, за който се изигра представлението. Понякога думите не са достатъчни, поне не мога да ги степенувам до такава степен, че да достигна до емоцията тогава. Всяко движение, всеки поглед, точно преценен, говореше повече от всички реплики! Помня, че, докато ръкопляскахме, ги гледах точно преди да се поклонят, очите им светеха много приятно, сякаш са пълни със сълзи от радост! Спогледнаха се с една лека усмивка, сякаш си казаха: „Колеги, отново успяхме!” Разбира се, че си включих телефона чак когато излязох от залата, вътре просто не ми е нужен!
Е, вече съм вкъщи, а сякаш още съм в залата, на любимото си място! Вълнението не отслабва, не спя много, будя се много рано сутрин, защото още се вълнувам. Знам, че си струваше ранното ставане!
Благодаря на целия екип на театъра за това, че минаха две години, откакто за първи път влязох в залата, а сякаш не излизам от нея. Познавам всичко тук- тишината, декора, дори и мириса на залата, защото имах възможността да бъда и от двете й страни! За тези две години вълнението расте и все расте!...
Благодаря на Камелия Лишковска, че още от първото представление е моят пример! За това, че всеки път ми показва какво означава сцената да ти принадлежи, че беше първата, която запали искрата в мен!
Благодаря на Капка Пеняшка, че ме върна отново към кукления театър и сега усмивката ми е като на онова петгодишно дете, което ходеше на театър всяка събота!
Благодаря на Георги Грозев за това, че повярва в мен! Струваше си всичкото викане по мен, защото сега нещата се получават чудесно благодарение на твоите съвети!
Благодаря и за това, че ми показахте, че сте прекрасни хора и извън сцената!
На всички актьори искам да кажа, че правите живота ни по-красив! Струват си всички усилия, които полагате, всички безсънни нощи, защото моят живот вече е напълно променен, просто намерих себе си! БЛАГОДАРЯ! Честити 80 години на моето вкъщи!!!
Елица Маринова, XI "а" клас на СУ "Козма Тричков" - Враца
Класен ръководител Виолета Лилова