Просто не ми се говори за това в какви условия работи българския театър днес. Цяло чудо е, че излизат нови и нови спектакли, че младите театрали не отлагат реализирането си и самопожертвувателно се хвърлят да осъществяват театралните си мечти. Не по-малко чудо е, че Врачанският театър прави и невъзможното, за да продължи може би най-значимата си изява, която има наистина национално значение – Националният фестивал на малките театрални форми.
От по-нисък ред е, разбира се, чудото да селекционираш само 7-8 камерни спектакъла от продукцията на българските театри.
Непрекъснато мислех и за врачанската публика, която опознах през годините. Исках спектаклите да й бъдат интересни, да се срещнат с много добри актьори и режисьори. Бих искал да мога да предложа на вниманието на тази публика още поне 3-4 спектакъла. Така картината щеше да стане още по-пъстра. Но по различни причини, три от спектаклите, които бях селектирал, няма да могат да се играя във Враца. Мисля, че е редно да ги спомена: „Мърлин Мърло” от Николай Коляда, режисьор Стайко Мурджев, ДКТ-Хасково; „Семеен албум” от Малин Кръстев, режисьор Малин Кръстев, Младежки театър „Николай Бинев” и „Вехти войводи: Индже”, режисьор на Пламен Марков, ДТ-Сливен.
Гледал съм подбраните спектакли да представят творчеството на театрали от различни поколения – от ярко талантливите най-млади до винаги прелестните ветерани.
При ето такива стремежи и проблеми стигнах до следните спектакли:
Театър, любов моя по Валери Петров, режисьор Касиел Ноа Ашер,Театър 199 „Валентин Стойчев”;
Дневникът на един луд по Н. В. Гогол, драматизация и режисура Нина Димитрова, Театър 199;
Жената от морето от Хенрик Ибсен, режисьор Василена Попилиева, Театър „Българска армия”;
Продадено по А. П. Чехов, режисьор Маргарита Младенова, копродукция на ТР „Сфумато” и НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”;
Четири от Роналд Харвуд, режисьор Ивайло Христов, Нов театър – НДК;
Оттука започва България, вербатим спектакъл, режисьор Неда Соколовска, Драматично-куклен театър „Васил Друмев” – Шумен;
Едноокият цар от Марк Кроует, режисьор Петър Денчев, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна.
Мисля, че в тези спектакли има и смях, и горест за неустроения ни живот, и много упование в изкуството, в добротата, в простата порядъчност. Те дават кураж на хората и, дано не прозвучи патетично, ги учат да обичат… Да обичат да обичат!
Никола Вандов, селекционер*
*Материалът е публикуван във в."Култура" на 08.04.2015 г.