в. „Земя”, 27.01.2015 г.
Анжела Димчева
Терористичните събития в Париж разтревожиха и българското общество по въпросите на исляма, търпимостта на религиите, заплахата от бежанците. На преден план отново изникна дебатът за мултикултурализма – приоритет на демократичните общества. Българските писатели като че ли все още не се интересуват много от такъв тип проблеми, но ето и едно силно опровержение: българският театър е поставил пиесата „Забрадка на слънцето“ от Кирил Топалов, в която сякаш гледаме епизод от случилото се в Париж: приятелки, студентки в елитен университет (три мюсюлманки, една християнка и една еврейка) живеят по законите на европейската цивилизация, като всяка една отстоява страстно и своята културна идентичност... Докато не връхлетява братът на една от мюсюлманките, за да превърне различността… в обща трагедия.
Авторът Кирил Топалов, който е посланик на България във Ватикана, след събитията в Париж каза: „Вече е налице говорене за евентуално преосмисляне на формулата за мултикултурализма и за необходимост от спазване на известни условия за реализирането ѝ?, в смисъл – зачитам твоята различност, ако и ти зачиташ моята. Папа Франциск нееднократно осъжда всички прояви на тероризъм, съвременно робство, агресия, потисничество и въобще унижаване на човешкото достойнство, стремейки се да поддържа жива вярата в просветлението, в доброто, божественото начало в човешката душа като най-важна предпоставка за съхраняване както на духовността на отделния човек, така и на човешката цивилизация.“
Пиесата е поставена през април 2014 г. в Драматичния театър на Враца от директора на театъра Анастас Попдимитров. Представленията продължават и днес при невероятен интерес, спектакълът прескочи границите (игран е в Сърбия и Румъния) и вече има международна награда. Зрителите аплодират синхрона между най-опитните актьори Марина Котева и Петко Петков, доказаното име от местната трупа Камелия Лишковска и най-младите попълнения в нея Милена Милчева, Йоланда Михайлова, Сабина Коен и Цветана Горкиева.
Режисьорът Анастас Попдимитров: „Тези, които убиват с викове „ Аллах е велик!“, не са добри мюсюлмани
Интервю на Анжела Димчева
Как реагира врачанската публика на проблемите, залегнали в пиесата „Забрадка на слънцето“?
Публиката реагира преди всичко емоционално. Подобно на реакцията на хората при атентатите в Мадрид и Париж. Съчувства на героините. Плаче за тях. Не приема насилието. Не приема това, че е отнето правото им сами да определят мисленето си, чувствата си, живота си… След това идва гняв. Размисъл. Някои от по-младите ни зрители изпадат в емоционален шок. Те не могат да си представят, че това съществува в света. А то е до нас. То иска да влезе и у нас. И за това всички ние – творци, журналисти, политици – трябва да си извадим главите от пясъка. За да не стане както в Париж, Мадрид, Лондон. Или Иран, Ливан и Палестина. Да не допускаме лидери, които са отговорни за смъртта на стотици хиляди хора, или дори на един само човек, да ни махат от Площада на Републиката в Париж и да носят надпис „Je suis Charlie“.
Има ли интерес от зрители с мюсюлманско вероизповедание? Поражда ли се дискусия след края на всеки спектакъл?
Не деля публиката на отделни етноси и нямам представа дали някои от тях реагират различно. Всички реагират като хора. Може би през пролетта ще играем в един от големите ни градове със смесено население и тогава сигурно ще разбера. Но не вярвам да има разлика. Проблемът е общочовешки. Всички знаем, че тези, които убиват с викове „ Аллах е велик!“, не са добри мюсюлмани. Сигурен съм, че и добрите мюсюлмани го знаят! Никой не разговаря след представлението. Публиката си тръгва след продължителни аплодисменти и сълзи. Хората не искат да ги докосваш. Искат да са сами. Актьорите също.
Как подбрахте актьорския състав?
В спектакъла участват пет млади актриси, чудесни момичета – Цветана Горкиева, Камелия Лишковска, Милена Милчева, Йоланда Михайлова и Сабина Коен. За последните три от тях това е дебют на професионална сцена. И двама от доайените на театъра – Марина Котева и Петко Петков. Работихме прекрасно, защото мислихме в една посока. На всички трябва да благодаря от мое и от името на Кирил Топалов. На него пък изключително много благодаря и за талантливата и чувствителна пиеса, и за прекрасния му характер. Той ми даде свобода, от която се нуждаех. Даваше ми и идеи.
Разкажете за отзвука от представленията в Сърбия и Румъния... Усеща ли се и там етно-религиозно напрежение, както у нас напоследък?
Бяхме приети изключително добре. На фестивала „Балкан театър фест“ в Димитровград публиката с дни говореше за спектакъла. Искат пак да го играем. Там добре знаят какво е междуетническо напрежение – Босна, Хърватска, Косово… Почти няма дом, който да не е засегнат. В Румъния нямат представа. Колегите там ми казаха, че гледат телевизия, но това не ги вълнува. След представлението нещата изглеждаха различно. Сега, след Париж, сигурно още по-различно. Представлението бе отличено с Голямата награда за режисура на фестивала на експерименталния театър в Питещи.