ВИЗИТКА
Анатоли Христофоров Бенкин е роден на 10 декември 1984 година в София.
Завършил е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2007 година.
Той е бакалавър по специалността „Актьорство за драматичен театър”.
Търсен е в ТВ реклами, клипове, фотосесии, има участия в киното и като дубльор.
Награден е като най-добър млад актьор на фестивал в Москва през 2009 година за ролята си на Сергей Голубков в постановката „Сънувах бяг” от Михаил Булгаков на Драматично-кукления театър-Враца.
Прави запомнящи се роли в „Най-истинският” („Същият този Мюнхаузен”) от Григорий Горин и „Шекспир - събрани съчинения” от Джес Адам Даниъл.
Господин Бенкин, това ли е истинската Ви фамилия? Много е атрактивна и не е често срещана…
Да, това е истинската ми фамилия. Много е стара. Знам, че често се случва актьорите да не се представят с истинските си имена. Псевдоними има много. Но всъщност това е моето име. Моята пра-пра-пра-пра-пра баба се казвала Бенка. Мъжът и починал много рано. Всички наричали децата на Бенка „Бенкин син“. И така си останало името повече от сто години. Във фамилията ни се пази родовата памет.
От колко време актьорството е Вашата професия? Коя е най-интересната за Вас роля, която сте облекли в съдържание?
Това е моята професия от пет години. През тях аз съм бил винаги в трупата на врачанския Драматично-куклен театър. Спектакълът, който много ми харесва, е „Да убиеш премиер“. Той и днес е много актуален. За жалост сега не се играе. Може би, защото има само служебен премиер. Там ролята ми е изключително малка, има и много малко текст. Всъщност е една фраза, която се повтаря двадесет-тридесет пъти. Героят ми се казва Сандо, а репликата е „Е, па за к'во“.
Имаше ли нещо по-интересно около последните Ви превъплъщения?
О, да, разбира се. Ето например „Шекспир - събрани съчинения“. Там, тъй като са много персонажи и се играят за изключително кратко време, трябва да извадиш максималното от тях. Може би това е най-интересното нещо в последно време. То ме ангажира и интригува.
Вярно ли е, че губите от теглото си по килограм-два на това представление?
Да, толкова са някъде. Тъй като два часа не слизам от сцената. Вие знаете - става въпрос за непрекъснато тичане. Скачам, падам и всякакви подобни неща. Наистина се свалят около два килограма. Упражнение си е, но после ги наваксвам набързо. Дори не в рамките на ден или два. Още същата вечер си ги връщам.
Бих посочила и друга Ваша роля - в „Сънувах бяг“. Там имахте много силно присъствие. С него може би започнахте кариерата си във Врачанския театър?
Наистина - това бе първата ми сериозна роля тук. За мен това е едно хубаво представление. Тук е мястото да кажа, че за съжаление театърът наистина вече не е същият. Този спектакъл просто не намери място във Врачанския театър, що се отнася до публика. Представлението е малко по-сериозно. Има и други виждания. Но хубавото е, че на много фестивали отидохме с него. Там то бе оценено подобаващо.
Като че ли публиката определя какво да се играе. Тъжно ли е това?
О, не. Всъщност въобще не е тъжно. Публиката трябва да изисква. Само че не е хубаво да се подвеждаш по опростачването на пиесите. Тоест, публиката иска да гледа, както те употребяват израза „смешни неща“. Но покрай смешното спокойно може да се направи и нещо по-сериозно, със стойност, и да им го предложиш. По този начин ще възпиташ публиката да започне да гледа и по-качествени неща. Доста често общувам със зрители - понякога и два пъти в седмицата. Не мога да кажа, че тя харесва само комедийни неща. Не и цялата публика. Няма как сто процента от хората да желаят само това. Масата обаче е решила, че това е най-лекото и приятно за гледане. Този тип мислене доминира, за съжаление. Оправданието е, че поради живота, който живеят, трябва да се разведрят за два часа, гледайки нещо комично. Но според мен дори и два часа да гледат нещо сериозно, те пак се „изключват” напълно от всички битови проблеми.
Живеем в такова време, че и някои политици се опитват да стават актьори. Ето, задава се и предизборна кампания. Какво мислите?
Аз вече започвам да мисля, че театрални академии се създават от политици. Те ги правят. Просто факт е, че политиците са по-добри от нас. Казвам го напълно сериозно. Доказват го всички избори. Всеки път хората гледат шоу. Политическите лица разиграват прекрасен театър. Но в представлението участват всички. То е отворено и публиката не е само зрител. Такава е играта. Особено днес.
Няма ли опасност да девалвира професията Ви? Неподготвени хора се опитват да бъдат актьори.
Те не се опитват. Те са актьори. И са много над нас. Ето, виждате ги как застават пред телевизора и говорят. Те убеждават хората, че всичко е хубаво, че е направо прекрасно. А всъщност знаем, че не е. Те са като едни спокойни актьори, без никакви емоции. Никой от нас не може да свърши тези неща толкова самоуверено. Така че, ако трябва колелото да се завърти, редно е политиците да станат актьори, а актьорите - политици. Ние трябва да ги управляваме, а не те нас. Това е логичното решение в тази ситуация.
Според Вас има ли вероятност това скоро да се случи?
Искрено се надявам отговорът да е „да“. Иска ми се да се случи така, тъй като вече всичко пролича. На хората им дойде до гуша. Не може повече да се продължава. Цялата система е много сбъркана и не води до положителни резултати. Трябва ни сериозна промяна. Най-накрая успяхме да си я поискаме, остава и да я постигнем. Нямаме път напред без тази промяна. Надежда има.
Да се върнем към професията. През последната година участвате в два филма. По-лесно ли е човек да играе, когато го снимат?
О, всъщност разликата е огромна. Аз лично предпочитам театъра пред киното. Да се снимаш не е лесно. Но имаш право на грешки. Пред публиката не можеш, не трябва да грешиш. И въпреки това аз обичам да излизам на сцена повече, отколкото да заставам пред камерите. Усещането някак си е по-различно.
Искало ли Ви се е да имате право на дубъл на сцената?
Да, случвало ми се е. Даже много пъти. Но затова сме колектив, затова ги има и колегите. Можем винаги да си помагаме. А и най-важното правило, на което моят ръководител, професор Димитрина Гюрова, ни научи, е свързано с това, че публиката никога не знае какво ще се случи на сцената. Дори и да се обърка нещо, това се знае само от актьорския колектив. Много рядко има случаи, в които все пак се разбира. Но при нас никога не трябва да има признание, че сме сбъркали на сцената. Дори и когато сме в компания с хора извън театъра, не трябва да се обсъждат гафовете, направени по време на представление. Лъжем си, че е било нарочно и предвидено. Така пазим магията.
Какво пожелавате на колегите си, на общността?
На първо място пожелавам здраве, защото кой каквото и да говори, то е най-важното. На всички пожелавам много професионални ангажименти. Както се казва, „харна и хонорарна“. И винаги да се забавляват с професията.
Интервюто е публикувано във в-к "Зов нюз" на 1 април 2013 г.