ВИЗИТКА
Борислав Сарафанов е актьор от Врачанския драматично-куклен театър.
Той е роден на 16 юли 1982 година в София.
Завършва НАТФИЗ „Кръстю Сарафов” в класа на професор Димитрина Гюрова.
От 2008 г. е част от трупата на ДКТ-Враца.
По-значимите роли, които е изградил на сцената, са: Придворен от „Ела при мен, Кремъл”; Алберт в „Хоровод”; Писателят в „Да убиеш премиер” и Франц Муса в „Най-истинският” от Григорий Горин.
Играл е и в пиеси като: „Съвсем проста история” от Марина Ладо и „Една жена - трима мъже” от Петър Петрович-Пеция.
Последната му роля е в най-новото заглавие от репертоара на ДКТ-Враца - „Underground” от Христо Бойчев
Господин Сарафанов, от колко години сте актьор?
Струва ми се, че стана много време. Вече седем години играя. От толкова време това е моята професия. Тя не би трябвало да бъде трудна. По дефиниция тя е хармонична. Актьорството е изпълнено с една уравновесеност и лекота. Нещата просто се случват лесно при нас. За да изпълниш ролята си, трябва да имаш баланс. Това е най-важното, което трябва да постигнеш. Ако успееш - играта няма да те притесни. Но това е само по дефиниция, в действителност невинаги е точно така. Е, разбира се, дори и когато го няма спокойствието, пак не трябва да се отказваш. Винаги трябва да се бориш. Винаги може да се получи добра роля. Работата всъщност е понякога изпълнена с много трудности и перипетии. Може би дори и раздвоения на личността. Случва се да минеш през много трудности и да ти е наистина тежко.
Казват, че когато излезеш на сцената, ставаш съвсем друг човек. Така ли е?
Е, разбира се. Съвсем друг човек е доста силно казано. Но - да. Личността на актьора изиграва съвсем различен характер от личността на човека. В това се крие цялата същност, цялата магия. Идеята е да има нещо различно. Дори понякога е опасно да играеш себе си на сцената. А да бъдеш съвсем различен, е предизвикателство всеки път. Научаваш се да мислиш като друг, да влезеш в най-личните емоции на другия. И накрая - там на сцената, под прожекторите, с декорите около теб, всъщност ти вярваш, че си друг. Така публиката вярва, че си този някой. Може един зрител да гледа актьор в различни представления като различен персонаж. Задачата ще е изпълнена, ако човекът всеки път вижда различен образ - със свое собствено светоусещане и навици.
Кое е най-шантавото нещо, което сте правили на сцената?
То всяко едно излизане на сцената си е шантаво. Фактът, че излизаш от себе си, е доста откачен, като се замислиш. Както аз не съм Борислав Сарафанов там. Излизам и вече си имам друго име. Ти си друг човек. Общувам с други хора, срещам друга философия, намирам друга любов. И все така всичко се променя. Да бъдеш някой друг, по мое мнение, си е шантаво, малко е шизофренично. Независимо от това коя е пиесата и коя е ролята, какъв е сценарият. Дали там живея, или умирам, дали се влюбвам, или търся, дали има бряг, или само сал, в крайна сметка от това съм щастлив. Обичам своята професия. Не бих я заменил с никоя друга.
Случва се актьорите да играят с висока температура. Да бъдат много болни и все пак спектакълът да се постави в точния час. Трябва ли другите да разберат?
То никога не се разбира от останалите. Винаги се случва така. По-интересното е, че и самият актьор не разбира. Той просто не усеща какво се случва. Излизайки на сцената, той забравя, че е болен. Когато се върне зад кулисите, може и да се сети, че е имал проблем. Но в ролята му да кажем няма болест. Неговият герой не е болен. Значи и актьорът не е. Отстрани сигурно изглежда като героизъм. Не съм убеден, че е точно така. Сигурно е въпрос на нагласа. Но когато аз съм на сцената, за мен тези неща - температура, болежки, оплаквания - просто изчезват. Играл съм с висока температура например. Мога спокойно да кажа, че аз нямах такава по време на представлението. Нямах дори и веднага след представлението. Симптомите ми се завърнаха чак след няколко часа. Тогава бях вече слязъл от сцена и излязъл от роля.
Всъщност част от Вашия колектив има и телевизионни изяви. Участвахте и в игрален филм. По-лесно ли е?
Филмът е игрален и късометражен. Киното и театърът не могат да се сравняват. Трудно е да се каже кое е по-лесно или кое е по-тежко. Няма как. Театърът и киното са различни в много отношения. Начинът, по който се играе, структурата, самата схема е доста различна. Лесно няма как да е. Нито в киното, нито в театъра. Ако намериш нещо лесно, то едва ли ще е предизвикателство. В такива случаи мен лично не ме интригуват такива ангажименти, не бих се занимавал. Губя интерес, когато нямам стимул.
Двадесет и седми март е Международният ден на театъра. Какво е Вашето пожелание?
Иска ми се да си пожелая много неща. И все големи. Тъй като е Международният ден на театъра, ми се ще да си пожелая следното - това изкуство да има отново онова силно присъствие. То бе явно в предишни години. Но в сегашния етап липсва много. В днешно време театърът не е какъвто е бил, каквото беше. Искам да се върнат златните му години.
Интервюто е публикувано във в-к "Зов нюз" на 27 март 2013 г.